Констант II: забравеният император
Император Констант II (641-668) управлява Източната Римска империя в комплицирано политическо време, само че самото му идване на власт е придружено с премахване на кандидати за трона. Внукът на великият император Ираклий избавил империята от финален край, в началото не е сигурен претендент и не е ясно, дали въобще ще ръководи. Бащата на Констант – Константин III не води изцяло независима политика, тъй като с него ръководи доведеният му брат Ираклеон, наследник на втората жена на Ираклий, Мартина.
Такова е последната воля на Ираклий – Константин и Ираклеон ръководят дружно макар разликите в годините, по-възрастният Константин е на 28, а Ираклеон на 15. Управлението на двамата братя е един от най-ярките образци за двувластие в Източната Римска империя. Мартина майката императрица е изхвърлена елементарно от властта, тъй като столичната аристокрация не желае да чуе за нейно присъединяване в ръководство. Но възрастният Константин III няма шанс, тъй като той е болен от болест, която не се лекува през Античността – туберколоза.
Скоро умира и Ираклеон се трансформира в всемогъщ стопанин на империята, единствено на хартия, тъй като майката му Мартина в действителност ръководи от негово име. Разбира се това настройва столичната аристокрация и част от клира против нея. Фаворитите на Констант като Валентинос Арсакидос подвигат бунт в Мала Азия, който може да значи край на Ираклеонското ръководства. Въпреки отстъпките, които е склонен да направи, Мартина и Ираклеон, техните съперници ги упрекват в отравяне на починалият император Константин III.
След, което са хванати и осакатени по допустимо най-жестокият метод, отрязани са им езиците. Това ориенталско наказване се смята за първото записано при, което пострадва ромейски император и член на императорското семейство. Двамата са изпратени в заточение на остров Родос, където следите им се губят. Сенатът на Константинопол взема решение да поддържа и даде властта в ръцете на младият Констант II, наследник на починалият Константин III. Той съумява да се пребори с конкуренцията в лицето на Мартина и Иралеклеон.
Началото на неговото ръководство през 641 се характеризира с войни против все по-засилващият се Рашидунски халифат. Арабските войски са главният проблем на външната му политика, поради непрекъснатите им набези. Въпреки младата си възраст Рашудинския халифат разполага с отлична войска, която основава големи главоболия на ромеите. През 30-те години арабите съумяват да лишават от империята Сирия, Палестина, само че Египет към момента се държи. Нейният час настава през 641 година, когато пада Александрия.
През 645 година ромеите провеждат поход с, който си връщат изгубената столица на Египет, само че ромейската наслада е за малко, тъй като Александрия пада дефинитивно през 646 година. Александрия е предадена непринудено на арабите поръка на монофизитският патриарх Вениамин Въпреки това вътрешността на Египет не е завладяна, само че посредством разнообразни контракти и мирни контракти популацията избира да стане част от халифата, в сравнение с да остане част от омразната Източна Римска империя. Империята за постоянно губи една от най-богатите си територии.
Териториалната агресия на Рашудинският халифат продължава като пада Триполи (643), само че Картагенският екзархат остава. Той устоява до края на VII (698), трансформирайки се в бастион на християнските ереси и императорската институции, разчитайки на своята раздалеченост. След Египет арабите насочват апетитите си към Армения и Мала Азия. Ромеите са принудени да се свият в географските граници на Мала Азия, създавайки нова границата по продължение на планинските масиви на Мала Азия. Арабите съумяват да завладяват Кесария.
Въпреки сухопътните арабски акции, те до 649 година води война единствено по суша, Морските територии на империята не са застрашени, само че обстановката радикално се трансформира от 649 година, когато арабският халиф Моавия осъзнава, че няма по какъв начин победи ромеите без флот. Същата година е и първо морско стълкновение сред ромеи и араби, когато мюсюлманите дебаркират на брега на Кипър. Ромейския флот продължава да бъде най-мощният в Средиземноморието, само че появяването на арабският е директно предизвикателство за тяхното морско владичество. По този метод и най-далечните територии на империята се оказват цел на халифата.
Халифата копира ромейският флот и по този метод се изправят един против различен ромейският и арабският дромон. Дромонът е тип галера, само че много по-модерна и маневрена от старите римски кораби. Които се оказват извънредно комфортни и се употребяват най-малко до XII век. Арабо-ромейската войни се проточват няколко века с друг интензитет като съществена част от тях играе флота. Неочаквано избухва революция, която се развихря в халифата позната в историографията като Първа Фитна (656-661) заплашва целостта на младата мюсюлманска страна.
Тази война оказва помощ на ромеите и Констант II да стабилизират източните граници на империята. Муавия, спечелилият от гражданската война подписва кротичък контракт с империята, което разрешава на амбициозният ромейски император да се разправи със славянските племена на Балканите. Наказателните му походи през 658 на Балканите са първите огромни походи против славяните, още от времето на Маврикий. Изворите са спестовни, по отношение на детайлите на похода, само че крайният резултат е явен, поради споменаването на славяни в Мала Азия. Това подсказва, че славяните би трябвало да са претърпели проваляне, след което са разселени.
Ако във външната политика Констант II е относително сполучлив, то вътрешната му политика е цялостна злополука. Дълги години монофизите от Египет и Сирия са срещу водената от империята църковна политика, макар опитите за помиряване и решение на проблема, не се стига го продължително решение на казуса. Както видяхме към този момент омразата на популацията от тези провинции основава предпоставки да лесното им арабско завладяване. Император Констант II продължава да бъде последовател на монотелисткото придвижване, чиито център е столицата Констатинопол, характеризиращо се с опитите за обединяване на никейското публично християнството и еретичното монофизистко.
Но по какъв начин си показва това обединяване през призмата на ромейският император? Констант II взема решение да употребява изпитаната тактичност, която се употребява в духа на Късна древност – той издава указ с името „ Типос “. Документът гласи, че разногласията към природата на Христос би трябвало да приключат и повече да не се водят, тъй като казуза е решен още при предходният Вселенски събори. За да е несъмнено, че декретът ще се съблюдава има част, която гласи, че при неспазване провинилите се чиновници – служители или духовници ги грозни наказване.
Наказанието за духовници или монаси е отделяне, а до момента в който чиновниците от имперската администрация ги грози загуба на длъжността, сенаторите могат да изгубят имуществото си. Но най-сериозното наказване е при споменаване на тематиката за Христологическият спор, виновният да бъде изправен пред изпратен в заточение.
С този документ вместо да усъвършенства религиозната конюнктура, император Констант II утежнява нещата. Появяват се доста съперници на „ Типос-а “, най-много духовници като Максим Изповедник и Папството в лицето на папа Теодор, което обичайно следи религиозните решения на Константинопол, които биха били в ущърб на Главният Понтифекс. Заради своята раздалеченост от столицата, Картагенският екзархат се трансформира в бастион на антимонотелисткото придвижване. Като контраст на „ Типос-а “ съперниците му провеждат през 649 година т.нар Латерански събор, на който основно настоящо лице е Максим Изповедник, който в това време се реалокира в Италия.
Научавайки за съпротивата в Италия против имперската политика, Констант II адресирам нов екзарх отпред в Равена, Олимпий, Неговата цел е да санкционира и популяризира „ Типос-а “, само че изправяйки се пред действителността в Италия, Олимпий се трансформира от правилен чиновник във зложелател на Констант II. Умира от незнайна болест, която покосява армията му по време на поход против арабите в Сицилия през 652. По това време той служи на папата, който има самочувствието (Олимпий) на ръководещ цяла Италия.
Император Констант II взема решение да работи и да навести водача на антимонолисткото придвижване – папа Мартин I, индивидът провел Латеранският събор. Новият екзарх на Равена, Теодор дружно с армия арестува папа Мартин I и го води в Месина, Сицилия, а от там за остров Нексос. Прекарва цяла година на острова като пандизчия, след, което отпътува за столицата (654). Изправен е пред съд в Константинопол като е упрекнат в държавна измяна, най-после е заточен в Херсон на Кримският полуостров, там умира през 655 година.
Следващият, който е осъден е самият Максим, който д докаран с транспортен съд от Италия в Константинопол. За разлика от папа Мартин, обвиняванията към Максим не са религиозни, само че и политически. Това го обрича на затвор до края на дните му. Максим е упрекнат в поддръжка на африканският екзарх Григорий и неговият протест. След процеса Максим е заставен да сменя няколко пъти местата, където е заточен, умира през 662 година.
Подобно на екзарсите в Равена и Картагенският демонстрират непокорство освен в религиозната политика. Констант II сменя през 642 година екзарха Георги, поради непокорство, сменен е с Григорий, който даже подвига протест против централната власт през 647. Императорът прочут със своят недопечен темперамент изпраща бързо войски за потушаване на протеста, те превземат Картаген, само че Григорий реалокира резиденцията си в различен град, от кое място ръководи, Сбейтла. В последна сметка завършек на неговото малко „ ръководство “ поставят арабите, които окупират Триполитация.
В последните години от своето ръководство, нападателната политика на император Констант II настройва доста от околните му съдружници против него. Констант II губи позиции и довери, даже измежду роднините си, поради водената от него политика, която не се харесва на мнозина. Ромейският император стартира да вижда на всички места и във всички врагове, съперници и конкуренция за неговият престол.
Такъв се явява и личният му по-млад брат Теодор, който принудително е ръкоположен за духовник, отдалечавайки го от държавните каузи. По-късно през 660 г е погубен по заповед на Констант II, упрекнат в опити за скрит план. Практиката от времето на Ираклий демонстрира, че е изцяло допустимо да ръководят двама братя. Теодор би трябвало да е показал известни искания към трона, а властолюбивият и деспотичен Констант II не позволява конкуренция и делене на трона.
Убийството на личният си брат подвига оптимално градуса на напрежение в столицата и опозицията против император нараства доста. Населението стартира да го посочва с позорното име Каин. Отрицателното отношение на столичното население убеждава мощно Констант II, че би трябвало да напусне столицата и да отиде в някой по-спокоен град. Старият император отпътува в западна посока, в началото към Солун, след това Атина и Тарент (Южна Италия) през 663 година. От там повежда война против лангобардите, само че с изменчив триумф. В началото ромейската войска на Констант II има бързи триумфи, поради, което той взема решение да обсади Беневент.
Проблемите стартират с да проличават, тъй като ромейските войски нямат запаси за продължителни военни дейности. Средствата за тези акции идват от италийските градове, които стартират да недоволстват. Констант II е заставен да потегли към Неапол, а от там към Рим, където е признат от папа Виталиан. В средата на лятото на 663 година напуща Рим и потегля още веднъж към Неапол, а от там към Сиракуза, Сицилия. Той се открива там, новата си резиденция за, която има огромни проекти, тъй като е надалеч от арабските нашествия. За злощастие на Констант II, той демонстрира на всички места където отиде тираничният си темперамент.
В композиция със скъпата прехрана на имперският двор, основава предпоставки за съдбовни събития. Тираничният император Констант II съумява да настрои против себе си, даже хората от най-близкото си обграждане – през 668 година е погубен в личната си баня от елементарен чиновник. Зад това ликвидиране сигурно стоят знатните ромейски семейства, които виждат в лицето на Констант II спънка за своето въздействие. Метежниците вършат опит за узурпиране на властта, само че намесата на Равенският екзарх потушава протеста. Властта отива в ръцете на по-младият наследник на Констант II, Константин IV.
Краят на Констант II е презрян и незнаен, не отговарящ на ромейски император. Започнал ръководството си почтено с очаквания, уместно на член от династията на Ираклий, Констант II се вплита в религиозни разногласия, които довеждат до гибелта на няколко основни религиозно фигури. Неговите бойни достижения на бойното поле против арабите са противоречиви, тъй като гражданската война в халифата отваря пътя към кротичък контракт.
Намесите на Констант II в политиката на Папството са част от дълъг интервал на взаимозависимост, който завършва към края на VII век. Управлението на Констант проправя пътя на неговият изтъкнат правоприемник Константин IV, който съумява да се оправи със всичките ромейски съперници до 680 година.
